Божието творение

bgforest

 

В четвъртия Ден Господ създаде звездите – да красят твърдта небесна – и да бъдат знамение за векове и народи.

И вложи Елохим седем духа в седемтях светила небесни, та седем ангела се родиха. И през нощта на творчеството си Вечният разсипа в простора бисерите на своя сетен блян – и родиха се безчет звезди, а сетне възторжено погледна безкрайната звездна плащаница, що се диплеше пред окото му – и в прехлас метна пъстър лентион в простора. Роди се тогава Млечният Път. Повери на всеки ангел по един от седемте народа – да го води. Ангелите, на които бе поверено да водят народите, се сдружиха с ангелите, що бяха пазители на тези народи, та всеки народ имаше по два ангела: един – да го води, а друг – да го пази:

Слънцето разпери крила над Египет,

Месечината – над МеждуречиетоВавилон,

Вечерницата Венера се спря Елада,

Звездата на Посланника Меркурий покри с лъчи Юдея,

Звздата на Бранника – Рим,

за Звездата на Отшелника – Византия.

А народите се не бяха родили още на земята, но те живееха в чертозите на Господнята Всемъдрост.

И вси народи получиха от Вечния по един звезден дух. – Само над България тъмнееше мрачина – и звезден ангел не развя крила над нея.

И ронеше сълзи ангелът, що пазеше България, че всички си имаха другар, а той – нямаше.

И с плач поиска от Бога звезден дух, – другар да му бъде.

Та се смили над него Единственият, ала нямаше вече звезда и звезден дух.

И духна тогава Бог в простора – и осени с божествено мановение Млечния Път, та рой светли ангели се родиха там – повели Бог на Млечния път да властва над България.

Има само един творец и създател, той е изворът и всеки един от нас може да види плодът на неговата мисъл и провидение. Ние сме слепци сред светлината, сирачета без майка, без баща. Времето за нас върви сякаш неугледно, отброявйки краят ни.

Плачът на едно бебе, момченце озаряваше гората. Захвърлено сред дивата природа. там бе изоставен. Очите му черни и големи сякаш пронизваха материята и се взираха през време и пространство. Едно момченце, сякаш човешкият живот е вечен. Сълзите му големи като диаманти, падаха в тревата. Едно момченце захвърено в гората, а се подиграва на живота.

Само Старият по дни вижда всичко. От Плачът на бебе захвърлено в гората, до болката на майка останала без своето чедо. Плътта се откъсна от плътта, плачът се откъсва от сърцето, сълзата от очите и лицето.

Чу се глас в гората, песента на птичките угасна в миг, ромоленето на близката река, шумът на минаващият вятър там затихна, ни животно, мравка, бублечка, нито звяр се чу, все сведоха глави.

Времето престана да тече, туй що трябва да отмерва, там замръзна в очакване на нещо.

Авитохол… Авитохол, Аз те чух! Ти ще бъдеш!“

Светъл лъч прониза мъгливият небосклон и попадна над Захвърленият. Сам Бог благослови този що бе отвлечен и отхвърлен. Този що бе сам сред дървета и животни, този чийто плач озаряваше гората.

Когато някой, нещо се роди се чува пронизващ звук в пространството, сякаш всички трябва да се предупредени, че нещо ново се е появило. Така е с всяко ново творение. Дава се знак, че е тук и му е дадено да остане.
deer

Горски зверове глас повдигнаха, всички мравки, буболечки зашумяха, вятърът вой поведе, близката река като водопад забуча, птичките запяха в глас.

Времето пресмиващо се на човека, там във тоз момент сякаш бе с усмивка. То самото се зарадва, то самото бе като на празник.

Плачът престана да се чува, слънчевият лъч стопли малкото тяло на Захвърленият, лежащо на тревата. Душата и сърцето му принадлежаха на Старият по Дни, на Господарят, Единственият Господар.

Някой животи са по ценни от други, всяко нещо има своя си път, всяко нещо има своя край. Тук бе сложено начало, краят не едно е началото на друго.

Сред дърветата се чуха тихи стъпки, една сърна с очи големи, черни, приближи се. Погледът на този малкият се втренчи в нея, а тя сякаш се усмихна. Една секунда погледите им един във друг, а цяла вечност все едно. Той, Авитохол втренчен в нея промълви – БЪЛГАРИЯ!

Има само Една Мисъл и Една Идея!

 

cropped-nines.png