Пътуване към себе си

Из сборник разкази “Пътуване към себе си” – 2013 г.

 

На малката М

Странни неща се случват в нашия живот. Всъщност животът като цяло е странен или може би ние самите сме такива. Не знам кое е вярното, знам само, че има прекалено много неща за които си задавам въпроси и все пак не мога да им намеря отговор който да успява да задоволи жаждата ми за знание.

Разбирам че говоря прекалено общо, но то е с идеята, че за повечето хора би трябвало тези въпроси да са различни и да са от някакъв вид личен характер, като тук не става въпрос за взаимоотношения с хора от противоположния пол, а ако щете от по личен такъв. Някои от тях са лесни за обяснение, други не успяваме да разберем и разгадаем за цял живот, а и едва ли някога бихме успели. Случвало ми се е да застана пред огледалото и образа срещу мен да е непознат, някак далечен мислещ, размазан, сякаш не съм самия аз. Същото е и когато сънувам! Не знам дали ви се е случвало, но някои сънища остават незабравени! Все едно са част от мен, и продължавам да се чудя какво ли всъщност означават. Не казвам че е трудно да се живее с тях, казвам само че понякога ми се иска да успея да разбера какво значат. Дали наистина показват някаква част от мен, от миналото ми, настоящето, а защо не и от бъдещето!?

Едва ли има нещо по хубаво от полет. Да литнеш и да не усещаш твърдата земя под краката си. Просто да се рееш, да се рееш наравно с птиците. Нещо което мога да сравня единствено с Феникса. Все едно да се преродиш от пепелта, да осъзнаеш колко си бил нищожен през целия си съзнателен живот. Незначителен във всеки един аспект от него. Най – точната дума е прераждане и то във всяко едно значение на думата. Сякаш Вселената и аз сме едно неделимо цяло, част от нещо много голямо независимо колко си незначителен. В същото време да се чувстваш значителна част от това неделимо цяло. Все едно да си гайката в една машина, ако тя не е там машината просто няма да успее да работи нормално и все някога ще се счупи. Ето такова е чувството да се рееш. В този момент разбираш че не си вече наравно с птиците, а си сред звездите и сякаш началото е било нещо като прелюдия преди същинското събитие.

1

Това е момента в който се сещам че съм просто човек и никога няма да бъда друг преди да срещна своя край. Това е и причината сега да напиша в Гугъл „човек функции“. Отварят ми се страници една от първите е Уикипедия с под раздел Главен Мозък. Той е най – сложно устроения орган на Централната Нервна Система при гръбначните животни. Има важна регулираща, обединяваща и координираща роля по отношение на функциите на всички останали органи. Малко по – надолу са обяснени разположението и размерите, след това и устройството му, сивото и бялото мозъчно вещество. След това преминават в обяснение на мозъчния ствол и неговия състав. Следващото е Крайния мозък, Мозъчната кора и поотделно са разгледани набързо лявото и дясното полукълбо на който и аз ще се спра малко по подробно или по скоро какви са им функциите върху нашата „машина“. Лявото полукълбо отговаря за лингвистичните страни на умствената дейност, като: логика, детайлно ориентиране, факти, правила, думи и език, научно познание и математика, търсене на доказателства, последователност и закономерност на разбиранията, създаване на стратегия и практичност. Дясното полукълбо отговаря за образността и емоционалността на умствената дейност като: чувства, ориентирано към общата картина, въображението, настояща и бъдеща философия и религия, интуитивна преценка, специални възприятия и усет, база фантазия и допускания, импулсивност.

Макар горе изписаното да е изчерпателно като за любителско четиво все пак аз не успявам да намеря търсеният от мен отговор. Независимо какво пишех в „чичко“ Гугъл аз не успявах да намеря задоволителен отговор. Въпреки че за всеки човек да е подразбиращо и ясно, човек не може да лети! Като изключим от това сънищата, където всичко е възможно. Нещо, което вероятно му е заложено генетично ако щете, макар за това да нямам доказателство и да не съм достатъчно добре запознат с материята.

Тази интуиция вероятно е в основата и този полет да завърши със свободно падане сред звездите. Чувството за прераждане вече е отминало и се е запазило само като спомен. Просто едно свободно падане сред невероятната феерия от звезди. Това което последва за по – голяма прецизност трябваше да проверя в Българския тълковен речник. Борба – усилена дейност за постигане на някакви цели, идеали, блага, съпроводена с преодоляването на някакви трудности. Това би описало най – добре какво се случва в тези няколко мига, защото в интерес на истината това се случи и бяха само няколко мига. Ръкомахайки безпомощно като „удавник за сламка“ или като „парашутист без парашут“ е момент в който цялото бреме от живота ти е върху теб и те смазва. Всичко онова което си направил през изминалия ти живот сега е събрано само в няколко мига и те натиска безпощадно без да се интересува дали заслужаваш нещо подобно. В крайна сметка така трябва да бъде! – Това е мисъл която минава през теб. – Всеки един от нас ще трябва и ще мине през това независимо кога, къде както дали го желае или не!!! Тук не бива да се правят аналогии със смъртта защото ще е съвършено невярно, макар приликите да са големи.

Принуден съм да проверя какво е описанието на съня в Българския тълковен речник където казват – Физиологическо състояние на покой, когато съзнанието не работи и волеви действия не се извършват. Макар да звучи логично ми се струва, че е някак лековато и съобразено преди всичко с науката, която от своя страна все още не е дорасла да обясни феномени като съзнание и душа. В този смисъл надявам се ще се съгласите, че в много от сънищата ни ние имаме волеви действия или илюзията за тях, но все пак си остават сякаш преднамерени.

Резултата от моите собствени волеви действия или по – друг начин казано, борбата която водех се отблагодариха със стълба, появила се от никъде, както и независимо от тежестта която ме натискаше аз успях да се хвана, някак панически все пак. Стълбата сама по себе си е един символ често срещан в моите собствени сънища. Момент е който постепенно намирах онова равновесие на чувствата и емоциите си, където се усещах комфортно. Бе достатъчно да се държа здраво за нея и да продължавам да се катеря, независимо на къде щеше да ме отведе. Това бе една разходка сред звездите. Усещането е все едно съм тръгнал на пътешествие към непознати места.

Изкачването продължи вероятно само няколко мига, трудно ми е да определя времето при такива ситуации, затова често клиширам само в няколко мига. Важното е, че то завърши с достигането на купчина звезден прах смесен с астероидни остатъци, образуващ нещо като пръстен , дори ако щете пътека. Разходката от тук придоби своя пълен смисъл на думата. Макар да се чувствах нормално, все пак имаш усещането за сливане с вечността. Силует разхождащ се и обикалящ безбрежния океан на Вселената. Крачките сякаш не отмерват времето в такъв момент, но все пак си остават спокойни и сякаш символизират именно това в такива случаи. За съжаление не мога да дам по детайлно описание на това което виждах. Единственото което занимаваше съзнанието ми са чувствата които изпитвах, без да се наслаждавам на това което ме заобикаляше. От изключителна важност бе това да успея да достигна това, към което съм се запътил без да знам какво е разбира се, просто усещането за това че има причина да съм там не ме оставяше през нито един момент от цялата тази съвкупност от усещания.

Кулминацията на моя разказ достига до една пейка намираща се на този пръстен. Седнах на нея за да мога да събера мислите си и да разгледам по обстойно къде се намирам, както и да се насладя съответно на гледката която ме заобикаляше. Седнах точно в средата и, навик който ми е присъщ сядайки на празна пейка в някой парк, разпервайки ръце от двете страни, хващайки горната и част. Това бе и момента в който разбрах, че се намирам в Слънчева система, малко над нея, някак отвисоко наблюдавах бавния ритъм на деветте и прилежащи планети. Не знам как да опиша подобна гледка освен с една едничка дума СЪВЪРШЕНСТВО, примесено с празнота. Осъзнавам че там не присъстваха звук, какъвто и да е, мирис на каквото и да е. Единственото за което можеш да мислиш трезво е това, че разбираш колко си незначителен с нещата който те вълнуват по принцип в нормалния си живот. Това донякъде е вярно защото, колкото и да сме незначителни все пак ние намираме своето място сред тази величествена компилация от процеси наречена Вселена. Макар да не я разбираме то със сигурност имаме своето значение, макар и да не разбираме все още какво е то.

Колкото и величествена да бе гледката то най – силно впечатление в мен остави властелина на тези девет танцьора, а именно Слънцето. Мога да го оприлича на октопод и диригент едновременно. Причината както предполагам можете да се досетите е, че с многобройните си пипала сякаш ръководи този безспирен танц. Едва ли някога човек реално ще успее да претендира сериозно, че разбира напълно и схваща идеята за Вселената и това как тя работи. Нужно е човек да усети простотата в всяко едно отношение на процесите, който задвижват тази безкрайна сама по себе си машина, макар и наблюдавайки толкова малка част от нея, за да разбере, че едва ли човечеството ще доживее мига в който ще може да претендира за каквото и да било, освен ако не искаме да играем ролята на клоуни защото това е единствения шанс да имаме претенции, а именно да бъдем просто една смешка!

  • Не гледаш внимателно – дочух някак от нищото, просто прозвуча в главата ми, огледах се, а продължавах да бъда сам самичък в Вселената.

  • Просто престани да мислиш, а се вгледай. – Със сигурност някой от някъде се опитваше да ми покаже нещо. Приведох се напред, присвивайки очи наблюдавайки планетите, Слънцето, нищо, нищичко не виждах. Все толкова сам, все толкова неспокоен. Изведнъж на рамото ми бе поставена ръка, просто ей така от никъде, от нищото. Вгледах се в дясното си рамо и сякаш само за миг всичко се изясни. Аз не бях сам, напротив, имаше Някой и Той бе до мен. Каквото и да бе Той, не ме бе страх, някак от само себе си усещах, че не ми мисли злото. Някаква невидима материя сливаща се с пространството, все едно отразяваше, не по – скоро всичко минаваше направо през Него. Каквото, Който и да Бе това, Той наподобяваше човешка, мъжка фигура, но не се виждаха нито очи, уста, каквото и да е, просто силует.

  • Спокойно голяма част от случващото ще ти се изясни. Това е един голям момент – това не бе разговор в пълния смисъл на думата. Всичко ставаше на някакво друго ниво, направо в главата ми. Единствения начин да отговоря бе само да си го помисля.

  • Аз наистина не знам какво правя тук?

  • Приеми просто, че си попаднал на точното място в точния момент. – Добави Той – но в никакъв случай това не задоволяваше любопитството ми.

  • Но какво трябва да видя!? Сякаш трябва да очаквам нещо да се случи? Кой си Ти всъщност?- добавях с все по голяма доза любопитство.

  • Към момента това няма никакво значение, засега просто трябва да обърнеш повече внимание на планетите пред теб, нищо повече.  –  Той бе прав, сякаш картината която бе пред мен, бе променена, нещо бе различно, всички планети продължаваха да обикалят орбитите си все толкова спокойно, макар да си призная все повече и те като Слънцето ми заприличваха като на живи същества, които просто през цялото време изпълняваха служебните си задължения. Сякаш нещо е готово да се случи, претърпяло е своите неизменни приготовления и е готово да извърши това за, което се е готвело. Всичко това се разбира от особеното напрежение което обземаше моето същество. Не мога да кажа тяло защото в този си вид не мога да се определя като нещо материално. В този смисъл и аз самия не знам какво съм. Ръката му се протегна към мен и сочеше с показалец право към Земята, погледът ми автоматично се залепи към посочваната дестинация. Само няколко мига бяха достатъчни картината да придобие съвсем нова форма. Земята се самозапали като лист хартия. Процес който вероятно нямаше да трае само няколко мига, а който не може да бъде описан с нищо, независимо колко желание има някой.

Цялото ми тяло потрепери като признак за паника и ярка светлина озари лицето ми. Очите ме боляха, осъзнавайки, че това бе просто сън. Нужни ми бяха няколко секунди да се поокопитя и да осъзная, че имам работа за вършене ежедневни задължения. Все пак спомените са нещо нужно в нашия живот, просто се замислете колко от вашите сънища са се забили във вас самите и са станали като определяща светлина пред вас самите, определящи едва ли не вашите постъпки по някакъв начин.

В Свят на Знание,

Незнанието е добродетел!

Нека мисълта бъде с Теб!

 

cropped-nines.png