Началото и Края

Заглавната снимка е с име “Защо Големият Взрив не е началото”

 

Винаги е Един Единствен, друг няма, Той има име, защото без име ние сме нищо, без име ние не съществуваме. Може да има Един, не двама, не трима.

path

Мъж ходи по пътечка, като че ли този път край няма. От двете му страни нищо се не вижда, а нощ не е, само празнота, но пътечката е там и води към Безкрая. Този мъж като че е на средна възраст с препасана препаска, ходи нещо гледа, мисли, с поглед само към Безкрая. Очите сякаш, никога не мигат, душата с мисъл е покрита. Сякаш съдбата е със него, прегръща го и се вълнува. Дали това е края, дали е време времето да скъса, да го прекърши през гръбнака и да го погуби. Князът короната да хвърли, вериги и окови наместо дрехи, присъдата е ясна, времето безжалостно тече.

fallen_angel

Падналият Ангел

Този кой е, що търси тук, по този път, на таз пътечка? Сякаш от тука е минавал, но който дойде тук никъде не стига, никога не ще се върне, тука винаги остава. Този път без ‘край” и без “начало” винаги е бил. Крачките са толкоз устремени, сякаш минавал е от тука и преди.

Сенките покрай него пощуряват, да го докопат тяхна цел е винаги било, да го стиснат за шията, притиснат до стена или на пода, там на пътя и да го погубят, затова мечтаят. Ръце протягат, смеят се и плачат, да го стигнат докоснат, те, не могат. Призовават нещо, някой да помогне, някак стената между тях и него да прекършат.

На този път на таз пътечка ето още двама. Два близнака, без коса, с очите жълти, с усмивки до ушите. Ето тези що никой ги не знае, нито от къде са, ни кои са, нито имената техни. Ето два близнака търсещи си жертва. Ето двама прекършващи душите.

Господи, Господи за къде си тръгнал” – подиграват се с усмивките ехидни.

Той погледна ги със страх в очите, както гледа някой задача не изпълнил. Целта е важна, първо до Безкрая, а после при вратите. С усмивките си само ще останат, да помръднат дори не могат, само ръцете си протягат, едва и крачка ще направят. Като канари на краката им се окачиха и не могат да се мръднат.

Таз пътечка е от тръни, никой не минава. Като я погледнат все глава обръщат, защото има други. По нея само болка, гняв и страх се раждат. Сълзите по бузите се стичат, как времето да спре, как Князът да пребори? От сълзите извор дясно на пътя избуя. Изворът, поточе роди, поточето в река се превърна. Ето реката Милосърдие бе там, до таз пътечка във тоз момент при този непознат, незнаен, безименен. Надеждата във него избуя и се пробуди, погледът прочистен, сълзите секнаха. Болката бе само болка, страхът е спътник неизменен, гневът е враг неискан и неканен. Милосърдието жаждата преборва там на пътя, на таз пътечка. Вода за този жаден, милост за този Никой, като сянка в жарко слънце е за него.

Пътечките са три на брой, не са повече, ни по – малко. Така и Соломон бе попитан какво желае.

Слава, Власт или Злато”, а той избра път в мъдрост да препаше. Твореца го възлюби и даде му и трите.

Това е кръстопът на който всеки сам избира.

Път в светлина обвит, като че щастието там е посадено. Лесен път, води до двата града.

Може път в мед и злато сам да избереш. Няма нищо трудно там, грижите с утрото забравяш. Този път също води и до двата града.

Пътечката е път на болка, страх и гняв. По нея почти никой не минава, дрехата е тежка и почти, почти никой не успява. Това е път водещ към Безкрая и никой се не връща.

От сълзите поточе избуя, от поточето реката се роди. Реката стига до Безкрая, като във пръстен го обви, а по – средата Дървото там стоеше. Там началото е и края. Звездите следват, дъгата е отгоре.

До там бе стигнал този Никой. Сън, сънувам, жаден той стой и пие, от поточето край пътя. Глава повдига и нещо си говори. Там от пръстена вода сам самичък той отпива, страх чете му се в очите. Пред него, поднос целият със сребро и злато предложено му бе заедно с корона, а той отрече. Вода само да отпие, да се върне пожела.

За теб Бих захвърлил целият Свят, няма нещо, което да поискаш от Мен и да не ти го Дам” – това Го каза Сам Твореца, Старият по Дни.

Мога да поискам само Любовта Ти, тя да дава ми насока, защото без Теб аз съм нищо.”

Прокапа дъжд, дъждът в порой.

Обещание със завет бе направен, там във края на тази мъничка пътечка, там сред път на болка, страх и гняв.

Зад теб Ще бъда, Аз Самия, пътят Ще ти чистя, ще те вардя. Защото ти си Мой и ничий друг!”

Ето застана му във Скута, хора от някъде дойдоха, всичките са черно бели. Страхът в очите им се четеше с челата си до подът, страх ги бе главите да помръднат. С очи просълзени да погледнат, само слушат. От книгата се там четеше:

Водата от която аз пия, не е като водата от която вие пиете. Защото за нея се грижат много повече и се намира високо в планината. Колкото слиза по надолу, толкова повече се зацапва, защото по – малко се грижат за нея. Защото аз пия от самият Извор, а вие не пиете.”

Това що бе невъзможно за всички, тук на това място в този момент бе станало възможно. Някой избра да се върне след като му бе предложено всичко. Всичко, което всеки един мечтае и все пак той поиска нещо друго и то му бе дадено.

Сън сънувам мракът прелиства и броди.

Този млад мъж се върна от Безкрая до самото начало и започна отново да ходи по същата тази пътечка.

Сън сънува, своят си живот до края и отвъд. Сън в истина облечен, сън за своят личен край, съдба.

От гара се качи на влак, а той потегли. От ляво гробища, а след тях поле засято с житни класове. Класовете златни, наредени във редици петдесет на брой. Легло минава и ги прибира. Още петдесет години му се дават с очите си да види. След това мъжът във старец да пребъде. Да премине границата между живота и смъртта и живота да намери там отново. Жертва той е, жертва. Вратите, отворени са те за него. Изборът е негов. Той жертва иска, корона да свали..

***

Ето пак този никой, между двата града се намира. Двете порти са пред него, една от дясно се намира, другата от ляво.

Недей влиза там, ще те смачкат, нищо не можеш да направиш.”- каза някой от дясно.

Няма кой да чуе, този никой, старец, немощ носи, само две ръце. От ляво се присмиват и заканват, чакат.

Преминавайки, след себе си затвори той вратата, каза:

Никой да не влиза! Не ми трябва помощ!”

Как времето да спреш, да го победиш, да го пречупиш. Тук времето го няма, само полето бе пред него. Този никой намира се в поле, тревичка няма само празнота, равно кат тепсия. Пред него имаше войска.

Никой не може да избяга от себе си, не можеш да бягаш от кръвта си, от това което си всъщност. Моето време е преброено. Твоето време дойде!”

Войска обезумяла, с поглед не можеш ги обхвана. Викат, дращят, бързат, изведнъж застина. Нито стон се чу, ни вопъл. Князът с корона на главата тук дойде. С жезъл в лявата ръка с корона на главата. Този що бе от най – близките в Княз се превърна. Сам въстана, сам се осъди и прокле.

Само Един знае времето и го притежава. Един дава властта и Един решава да я вземе. Само Един, а не двама.

Ето Князът повдигна левият си крак нагоре. Кракът си повдигна и стъпка този никой. Кой бе той, та той е никой и такъв ще да и остане. Това е само някой, който посмя пред Княза да застане и все пак е никой и нищо. Мравка, нищожество и смешка.

Тук времето не се отмерва, часовник няма време да показва, може да се мина миг, цяла вечност дори. Планетите въртят се, слънцето дава своят топъл лъч и продължава да дава си светлика. Светът живее и продължи с усмивка, но никой не знае колко време изтече там. Един като никой, немощен, премазан като заклан там остана и Князът е там и войската. Първо дойдоха черни облаци и буря започна, сякаш всички ревяха, плачат, скърбят. Планетите спряха на място, дори слънцето замря изведнъж. Чу се тромпет, силен звук от някъде излезе, озари всичко що е живо, що е мъртво. Страх се пробуди, всичко застина и чака. Дойде този що е като бог, войска друга със него, със златни препаски. Вериги носят, истина и правда със тях. Мрачните облаци прогониха от там и първата войска предаде се без бой, цялата бе тя окована. Помръкнали са там, няма вече вик и стон, подигравките забравиха дори. Князът стой и се проклина, там бе окован, там и короната падна.

michael

Михаил – името му означава, този който е като Бог, от иврит.

Какво значи победата, да победиш живота!? Нима човекът не живее, нима човекът няма силата да победи! Какво значи времето, дали е просто цикъл, кръговрат, който се повтаря отново и отново!?

Този що бе прекършен, като заклан и изоставен там в полето, на място където нямаше ни слънце, ни поточе, ни тревичка. Само светлина идваща незнайно откъде. Започна да пълзи в посока неизвестна. Само болка, страх и гняв таеше, какво ли знаеше друго, какво ли знаем ние!?

Стигна до място също толкова равно, но изпълнено с редици от хора. Подредени, безчет стоят и чакат нещо. Всички са в очакване на това място, всичките те до един държаха книги в ръцете си, едни в лявата ръка други в дясната и никой от тях не смееше да мръдне. С наведени глави, помръкнали стоят и чакат. Само този драпаше с ръцете си, някъде напред се беше устремил. Главата му сякаш беше откачена, но всъщност се държеше някак си за едното му рамо и я влачеше със себе си. Откъдето пропълзеше, всички го гледаха, някой му се присмиваха, други със страх в очите, трети обръщаха на другата страна, но всички те казваха едно и също нещо.

Кой заслужава такава съдба? Кой е това?”

Отстрани на тези редици от хора, стояха едни, препасани в златни пояси и вардеха. Не даваха на никой да помръдне. Тук никой нямаше право на глас, нямаше избор, той бе спомен отминал, прокуден почти забравен. Дни отминали, промити от времето, отмерено с последният Тромпет. Горко!

Чу се глас от един да се провиква.

Кой е достоен, кой е достоен да отвори книгата?”

Този пълзящият, този никой, отговори.

Аз ще я отворя!”

Имаше Царе наредени на тронове отстрани, станаха и се поклониха казвайки.

Ти си достоен, защото бе жив и умря и ето те отново жив!”

Там на това място, където са редиците от хора, стоящи и чакащи нещо, срещу тях стоеше престол, който бе различен, като, че имаше някой на него, но само дим, като бяла пелерина се виждаше от там, а под нея огън всепоглъщащ. Седящият на този престол, разпръсна светлина и от този светлик, пълзящият старец, който бе като заклан, се изправи и стана мъж в силите си със светло лице и приятна усмивка, с поглед неизменен, пронизващ. Бе му дадена бяла дреха със златна препаска и вече не беше никой, щото всички които бяха там му знаеха имената. Всичките, които се присмиваха, знаеха своята участ, всичките, които смятаха, че те ще прескочат, всичките що лъжеха, мамеха, що от Истината отвръщаха поглед, ще паднат!

Бе запята песен стара, песен написана в книга стара. Песен от време преди времето да бъде сътворено и пуснато в своят път, преди звездите, мракът, светлината дори, преди всички творения. От тогава що бе създадено първото.

levi-van-veluw-origin_of_the_beginning_1.3

Първообраз на човека

Водата от която аз пия,

не е като водата от която вие пиете.

Защото за нея се грижат много повече

и се намира високо в планината.

Колкото слиза по надолу по планината.

Толкова повече се зацапва.

Защото аз пия от самият Извор.”

Advertisements